Веселина Кацарова е родена на 18 юли 1965 г. в Стара Загора. Започва да учи пиано едва на четиригодишна възраст. През 1989 г. завършва Държавната музикална академии "Панчо Владигеров" в класа на Реса Колева. Дебютира в Старозагорската опера с Хабанера от операта "Кармен" на Жорж Бизе. През 1988 г. Херберт фон Караян я открива за световната сцена и я кани да се присъедини към Виенската Щатсопера. По-късно в продължение на две години пее в операта в Цюрих. Ежегодно участва на престижния Залцбургски музикален фестивал. В репертоара на Веселина Кацарова са централните мецосопранови партии в произведенията на Моцарт, Росини, Верди, Белини, Берлиоз, Доницети, Хендел. Гастролира като гост-солист 6 оперните театри по целия свят. Живее в Швейцария. Оперната прима е призната за мецосопрано №16 света. А през април, на тържествена церемония в чайния салон на виенската държавна опера Веселина Кацарова получи званието „Камарзенгерин на Австрия" Най-високото певческо отличие на Австрия. Щастлива е, че освен оперна прима е успяла да стане и майка има 11-годишен син и съпруг, когото обожава.

Вярва, че късметът я е следвал винаги и навсякъде. Не понася хората, които успехите и парите променят. Домът й е в Цюрих, но българският дух цари навсякъде в него

Преди по-малко от седмица, на 18 юли, мецосопрано номер едно в света, нашето момиче Веселина Кацарова, закръгли 45. Всеки, който я познава, казва за нея, че

пръска чар и светлина около себе си така, че това изглежда най-естественото нещо на земята

Че чак след като тя отмине, човек осъзнава, че покрай него са прошумолели крила. „Аз съм откровена и понякога това е моята сила - анализира себе си примата. Не се промених като човек, защото разбрах, че така бих загубила онова, което хората приемат за добро качество - естествеността, непринудеността. Много ценя у себе си интуицията, рядко лъжа. А и аз се чувствам добре така, защото играя достатъчно роли на сцената, за да бъда друга и в живота." За определението „мецосопрано номер едно" искрено възкликва: „0, много силни думи са това! Аз не мога да говоря такива неща. За себе си лично постигнах всичко, за което можех да мечтая в моята професия. Какво повече мога да пожелая? За мен обаче най-важното е, че с тази поглъщаща те изцяло професия успях да стана майка. Това е най-голямото ми постижение в живота." Изненадващо споделя, че ако сега трябва да избира професия, не би станала оперна певица: „Не, защото просто имах късмет и не съм сигурна, че ако отново стартирам, ще имам същото щастие."

Убедена е, че всеки човек идва на този свят с някаква дарбица

и всяко дете я проявява - тя също. Музиката влиза в живота на Веселина естествено, като пролетен полъх. Едва 4-годишна е, когато родителите й разбират, че има склонност към музиката и я записват да свири на пиано. Иначе в рода им няма музиканти. „Майка и татко нямат нищо общо с изкуството, но именно на тях трябва да благодаря, че са разбрали какво обичам да правя." Спомня си как, вече в последния курс на музикалното училище в Стара Загора, я чува да пее проф. Реса Колева, чийто клас в Музикалната академия завършва бъдещата оперна прима. До прослушване се стига по необикновен начин. Бащата на Веселина карал такси. Един ден в него се качила жена с тригодишно момиченце, което нежно наричала Реси. От името на внучката шофьорът предположил, че вози самата Реса Колева. Не пропуснал шанса и я „отвлякъл" право у дома, за да чуе дъщеря му. Така започва пътят на Веселина към върха.

Според певицата пробивът й в Европа е „чиста случайност"

„Бяхме определени с още двама български певци - Бойко Цветанов и Александрина Пендачанска, да отидем в Барселона на конкурс, връща лентата назад звездата. По онова време бях още в V курс на Консерваторията. Но на мен не пожелаха да ми платят пътните (всъщност трябва да съм много благодарна на хората, които тогава не ми помогнаха да замина). Независимо че моят баща веднага ми предложи да плати, аз чисто интуитивно отказах. Та тогава си казах: „Не, няма да отида на този конкурс!" И в момента, в който отказах, бях поканена на заключителния концерт на фестивала на оперното и балетното изкуство в родния ми град Стара Загора. В продължение на две вечери пяха над 50 певци от цяла България. По случайност там ме чул директорът на Цюрихската опера. Веднага след концерта той дойде и ми предложи да стана солистка на операта в Цюрих. Беше и моята преподавателка от консерваторията, аз бях още студентка. Не мога да ви опиша колко се зарадвах. Макар че тогава изобщо не си задавах въпроса какво ще означава това за мен."

Е, означава страшно много. Годината, в която заминава за чужбина е 1989-а и само за 12 месеца пее в над 140 спектакъла. Споделя, че именно тогава е

прозряла, че гласът е най-малкият

компонент, който определя класата

на един певец, как ще развие той качествата си: „Звучи парадоксално и може би малко пресилено, но всички други качества: дисциплина, самокритичност, естетически усет, комуникативни способности, дипломатичност (особено дипломатичността, защото професията ни предполага контакти с много хора, пред които трябва да можеш по подобаващ начин да изразиш мнението си), излъчване -да си симпатичен на хората и да умееш да правиш музиката жива, всички тези качества са не по-малко важни от гласа. И въпреки всичко красотата на тембъра си е дар Божи..."

С времето българката осъзнава и друго - че

има огромно значение в коя страна и пред каква публика пееш

„Например, ако е в Метрополитън, артистът трябва да е малко позьор, защото в Америка операта е още много младо изкуство - там по-познат е мюзикълът. Италианците пък са много консервативни\ защото имат претенции, че операта е „тяхна". Много са закостенели в разбиранията си и там тепърва се правят опити за по-модерна режисура. Затова човек наистина трябва да се нагажда. В кой театър се чувства най-уютно, най-освободена, като изключим България, разбира се, заради чисто емоционалната гледна точка? „Много добре се чувствам в Мюнхен - казва Веселина - Там публиката е много критична, но в същото време много добре запозната с изкуството. В Мюнхен и акустиката ми допада. Добре ми е и в Цюрихската опера, където започнах. Също и във Виенската, където дебютирах на 24 години. Представете си: българка, която направо след студентската скамейка отива на работа във Виена!"

Трепетно и с усмивка си спомня и как я открива самият Караян

„Една импресарка направила запис от концерта на младите певци с Гена Димитрова и изпратила арията ми на Караян. И Караян ме извика в Залцбург. Та през 1990 г, когато вече бях в Швейцария, отидох на Залцбургския фестивал. Без да зная защо точно съм поканена. Попаднах в един приказен за мен свят - точно по това време правеха „Бал с маски" с Доминго в голямата зала. След това съм пяла в нея 12 пъти, почти всяка година. Но вярвате ли ми, че тогава от вълнение една седмица не можех да се храня и да спя? Представете си - само година преди това бях още студентка. И така, след Залцбург попаднах във Виена, подписах договор с директора на операта Холендер и веднага щом изтече договорът ми в Цюрих, започнах във Виенската опера. Искам да подчертая, че нищо от това, което ми се е случило, не съм планирала, но съм използвала шансовете си. След Виенската опера дебютирах в Ла Скала, в Ковънт Гардън и по всички големи европейски театри. Тогава реших да бъда гост - да не се числя към определена трупа. И от 1991 г. гостувам, не съм член на никой театър."

Неприятно й е, че големите български таланти трябва да излязат в чужбина, за да успеят да се развият. Но има и своето обяснение: „Това е феномен

никой не е станал пророк в собствената си страна

И аз, като си дойдох в България през 1994-а, бях представена като човек, който тепърва започва да излиза по световните сцени. А вече имах зад гърба си Ковънт Гардън и най-големите театри. Не го казвам със самочувствие, а за да подчертая факта, че като че ли трябва да дойдем отвън, за да ни забележат. Но не само у нас е така - американецът Томас Хемпсън, с когото сме добри приятели, ми разказа, че и той първо направил кариера в Европа и след това се върнал в Америка като звезда. Не мога да си обясня този феномен, но той съществува."

Певицата има син на 11 години - Ив-Люсиен.

„В тази сложна професия успях да имам и дете

Той едва ли ще се занимава с музика, но много обича да рисува, а аз не мога - диви се звездата До 5-годишната му възраст пътувах с него по целия свят, защото исках да бъдем заедно. И сега го правим, но само през ваканциите. Той учи в Цюрих, трябва да си има всекидневна среда и дисциплина. Изобщо не е лесно да пееш и да си добра майка."

Съпругът на оперната прима е всъщност нейната дясна ръка. Тя има личен импресарио, но мъжът й Роже е човекът, който отговаря за графика й. Двамата се срещнали в Цюрих. Той бил неин почитател. Женени са от 17 години. „Роже е много честен човек. И

все още сме заедно, защото между нас има силно привличане

Много ми помага. Той е един силен мъж, с когото мога да споделя всичко", категорична е Веселина. Така, както е категорична за възпитанието на детето: „В другите страни е на мода децата от съвсем малки да се занимават с балет, да свирят на инструмент, да спортуват. Аз мисля, че е по-важно да се разбере какво обича детето. И тогава няма гаранция, че такова ще му е бъдещето. Но нека се остави да играе и да бъде свободно. Когато Ив-Люсиен беше на 1 -2 години и се опитвах да изпея вкъщи някаква фраза, той винаги плачеше. От този момент престанах да пея у дома. Пеех му детски песнички „Зайченцето бяло", „Тихо се сипе първият сняг..."

Слисана е пред въпроса говори ли детето български

„О, разбира се - отвръща. То и мъжът ми говори, какво остава за детето ми! Аз съм патриот, дано не прозвучи старомодно. Държа на българския език. Би било много тъжно синът ми да не може да говори с баба си и дядо си тук или да дойде в България като в чужда страна. Това би било страшно. Не го правя от егоизъм, а за да има той връзка с корените си. Аз съм му майка и съм българка. Говоря му само на български." Малкото й свободно време също е посветено на момченцето. С мъжа й са направили така, че ако тя отсъства, баща му да е при него. „А иначе нямам хоби - споделя старозагорката, жител на света. Може би защото моята професия все още е хоби за мен. Независимо че има трудни моменти, музиката дава много, защото е най-искреното изкуство. С думи можеш да излъжеш, но с музика не. Постоянните ми контакти и срещи с толкова много и известни личности ме обогатиха безкрайно. Професията ми ме разви като човек."

И един по-пикантен въпрос:

Сама ли подбира тоалетите си за концерт, или работи със стилист винаги е много елегантно облечена, което май рядко се случва с повечето певици...

Винаги разчитам на себе си и на съпруга си - казва Веселина - той е на моите години и доста разбира от тези неща. Имам си една максима, на която се старая да не изневерявам: „По-добре по-малко, отколкото прекалено." Много е важно да не прекаляваш в. нищо. Никога не съм предполагала, че сред певците може да се види толкова кич. Много е важен балансът в изкуството. Всяко прекаляване вече е кич. Човек трябва да има мярка за всичко. И усет за естетика, както вече споменах. Това е от особено значение, когато правиш концерт: как да си облечен, как да се държиш, за да не преминеш границата, какви да са обноските ти. Но смятам, че при певците това прекаляване си има своето обяснение - те свикват на сцена та с костюми, грим, театралност. Имам колежка, сопрано (не е българка), която не се показва пред хора без грим - намирам подобни неща за болезнени, неестествени. Живеем вече в друг свят и мис ля, че операта също трябва да се нагоди, да се промени.

Мъчно й е да си го признае но ангажиментите й не позволяват да се връща често в Българи? „Винаги много се вълнувам, ужасно се притеснявам да не разочаровам хората трябва да се представя на ниво а емоциите са толкова силни Много ми се иска да си дойда и за ваканция, но все така се случва че идвам, за да пея. И напрежението е голямо. Но съм си у дом;

Бях в Берн на фестивал с достойно българско участие. Швейцарците си скъсваха ръцете от аплаузи и не пропускаха да засвидетелстват интерес отвъд конкретиката на сцената. За някои от тях това бе първо докосване до България. „Не знаех, че имате такива музиканти", каза меломанът до мен. (Понякога гафовете се раждат и от добронамерения комплимент.) Контрирах с въпроса не е ли слушал Веселина Кацарова. Тя поне живее в Цюрих. Пее там от 1989 година. И тъкмо си мислех, че ми предстои патриотичен спор за националната принадлежност, получих неочакван отговор с високо поставена летва: Веселина Кацарова българка ли е? Тук е известна като световна."

Впрочем една от максимите на Веселина Кацарова е: „Успехите не бива да водят до самозабравяне!"
.

Проф. д-р Георги Бакалов е роден на 15 май 1943 година в Неврокоп. През 1963 година завършва в Черепиш Софийската духовна семинария, а след това - СУ „Св, Климент Охридски", специалност „История и философия".
От 1995 г. е професор по византийска история. От 1993 г. до 1999 г. е декан на Историческия факултет на СУ.
- Проф. Бакалов, кой е най-ценният документ, който се съхранява в държавния архив?
- В момента получаваме един много важен исторически масив от архиви, които са били съхранявани в Министерството на вътрешните работи. Това са документи от 1 януари 1923 година до 9 септември 1944 година. Част от тях са били съхранявани в тогавашното Главно управление на архивите, но след това, по нареждане на ЦК на БКП, са били изтеглени в МВР. Сега се връщат обратно.
Архивите след Девети септември 1944 година, които се отнасят до специалните служби, са на съхранение в комисията по досиетата. При комплектуването във вътрешното министерство принципът на хронологията, а по-скоро темата, която ги е интересувала. Така че ни предстои след януари 2012 година, след като прегледаме описите, да видим по-интересните теми, които не са били публикувани. Това, което най-вече интересува нашата общественост, са драматичните събития от 1923 година, атентатът в църквата "Св. Неделя" през 1925 година, силите, замесени в тези случаи, последиците от тях и т.н. Има интерес и към Втората световна война, когато се наблюдава силно оптимизиране на левите сили в България. От този момент насетне архивите стават особено интересни, тъй като значителна част от партийните функционери тогава стават след това държавни ръководители в периода на комунистическа България. Интересно е да се проследи съдбата на някои от тях, която невинаги е еднозначна преди и след 9 септември 1944 година. Има все още непубликувани и неизвестни на широката общественост документи от периода 1944-1956 година.
- А какво очаквате да получите скоро от други държави? От Русия например?
- Огромната част от тези документи са отнети по времето на окупационния режим на Съветската армия в България и ние не знаем техния брой. Това са документи от отделение „А" на Държавна сигурност, на полицията, на военното министерство, на Министерския съвет, на Генералния щаб, и на всички, независимо какви по характер, германски учреждения у нас - разузнавателни, военни, стопански, всякакви. Тези архиви са иззети.
Но трудността за получаването им е, че според съветските закони тогава те се смятат за трофейни архиви тъй като България е съюзник на Третия райх и всичко, принадлежащо на победената страна, може да бъде придобито от победителя.
В този смисъл аз не очаквам пълно приемане на архиви от Русия, но все пак онази историческа част, която ни интересува, се надявам да получим. Друго място, където почти не е стъпвал български крак, е архивът на Вселенската патриаршия в Константинопол. Досега двама-трима българи са влизали за кратко. Не са имали поглед върху цялата документация.
Имаме благосклонното становище на Вселенския патриарх, който в среща с министър Божидар Димитров обеща, че ще предостави тази възможност. А такава нямат дори гръцките изследователи.
Преговаряме вече седем месеца. Но се надявам да ни допуснат в крайна сметка. По-лесно е да осъществим по-динамичен контакт с турските архиви. Това интересува огромната маса от бежанци, чиито крепостни нотариални актове са главно в Турция. Това, което е при нас, са по-скоро домакински тетрадки, които описват имоти, но по данни на самите притежатели, а те нямат юридическа стойност.
- Каква според вас трябва да е съдбата на БАН и университетите?
- 40 години от моя служебен път са свързани със Софийския университет и академията и много добре знам, че там се реформи.
Да изходим само от числата - не може да има 59 института, 51 университета - това са над 100 специализирани научни учебни заведения за една страна със 7 млн. население!
Отделни депутати и партийни ръководители с наместнически настроения искаха да повдигнат нивото на регионите си и откриваха университет. Това беше в ущърб на образованието. Но БАН не може да се закрие, това би било една голяма глупост. Има институти, които ги няма никъде другаде. Те трябва да останат.
- Но в същото време се одобри предложение за университет в Перник?
- Ако имаше независима атестационна комисия, която дава
правото да се открие висше училище, след като има библиотека, компютърно обзавеждане, кампуси и най-вече един подбран, квалифициран преподавателски екип, не от приходящи, които се движат из цялата страна и преподават
едни и същи неща положението щеше да е друго. Ако се подходи по този начин, не само няма да се отварят нови, но ще се затворят и много от старите висши учебни заведения. Но у нас винаги има компромиси, уговорки, някой казва "ама вижте какъв е регионът, етнически е разнообразен, тук трябва да има университет, който да поддържа българщината...".
- Каква е вашата оценка като историк - дали у нас е имало по-тежка криза от сегашната, или твърденията са пресилени?
- Във всички 132 години от Освобождението насам, от европейска гледна точка, ние сме в перманентна криза. Може би има между 1902 и 1912 г. един добър период с развитие на стопанството и на икономиката. Другият е между 1934 и 1939 г. През останалото време - тежки години след Освобождението, катастрофа от Междусъюзническата и Първата световна война, световната криза, която застига и нас, след това идва Втората световна война. Последиците са жертви, бомбардировки, разбита икономика.
След 1944 г. започва насилствено коопериране и обедняване на хората. Изчезват селата и се появяват селогради, които бяха модел на социалистическата урбанизация. Няма период, в който да не сме в криза. През 1956 г. Германия беше заличила следите от войната. Точно 9-10 години след войната!

Напоследък списвате рубрика във в. „Монитор". Как се чувства един математик в това амплоа?

- Рубриката е във в. „Политика", но често статиите се публикуват едновременно и в „Монитор", Както знаете, те са от една вестникарска група. А иначе се чувствам добре, защото имам свобода да пиша каквото искам. И аз пиша за нещата, които разбирам.

- Помага ли математиката в живия живот - например да не ви удрят в сметката в магазина или кръчмата, да си правите рационален личен бюджет и т.н.?

- Помага, но не в този тесен „бакалски" смисъл. Математиката е най-концентрираният език. И е логична. Накратко, математиката е начин на правилно мислене. Поради това няма да чуете един истински математик да говори глупости. Когато говоря или пиша нещо, винаги имам наум, че може да го прочете някой колега. Така че, и да искам, не мога да пиша нелепости. За съжаление, сред политиците рядко се срещат математици. И това си личи.

- След изборите през 1990 г. изчислихте, че в страната са гласували над 600 хил. несъществуващи избиратели. Колко са фантомите на последните избори? За кого са „дадени" техните гласове? В каква степен опорочава това народния вот?

- В момента фантомите са главно в избирателните списъци - около 1 100 000 на брой. Това са имена на хора, които не са в страната и съответно няма да гласуват в България. Но с тези имена може да се злоупотреби, за съжаление. Има начин да се изчистят избирателните списъци, но няма политическа воля за това. Иначе, ако изборните комисии си гледат работата и спазват закона, списъчните фантоми не могат да повлияят на изборния резултат.

- Немалко сънародници са на мнение, че като не гласуват, наказват ненавижданата политическа класа. Каква е истината по въпроса?

- Нищо подобно. Много й дреме на политическата класа, като някой не гласува. Не-гласувалите, или гласувалите с недействителен глас, не променят резултата от изборите. По-точно резултатът е, че гласовете на слабограмотните, но активни избиратели, започват да определят бъдещето на страната. Но когато хората се ядосат, те гласуват масово и объркват много сметки. Както например стана на последните парламентарни избори на 5 юли 2009 г.

- Твърдите, че има голяма статистическа вероятност България да бъде ударена от тежко земетресение? В какво всъщност се състои опасността?

- Районът, в който се намира България, със сигурност ще бъде ударен някога от тежко земетресение, защото е зона с висока сеизмична активност. За съжаление, през последните няколко десетки години нямаше достатъчно средни и слаби трусове, които да намалят натрупаното напрежение. А опасността идва от занемарените антисеизмични мерки.

Първо, част от новото строителство уж е с висока степен на сеизмична устойчивост, но всъщност е калпаво и много нови сгради няма да издържат труса, за който се предполага, че са проектирани. То някои нови сгради даже паднаха, докато ги строят. Майстор Уста Кольо фичето да беше жив, щеше да умре от срам човекът пред делата на някои свои наследници. Второ, много сгради от 40-те и 50-те години на миналия век (когато се строеше стабилно, но без стоманобетон) в големите градове бяха изтърбушени с цел да се правят офиси и магазини. Тези постройки са бъдещи гробници за своите обитатели. Трето, много къщи в по-малките градове и по селата са строени без проект, без строителен надзор и не отговарят на строителните изисквания.

Има и други причини да очакваме големи щети при силен трус. Но не всичко е загубено. Би трябвало незабавно да стартира програма за проучване и саниране на сградния фонд и най-опасните сгради следва да се ремонтират, или даже евакуират. Трябват и масови застраховки срещу природни бедствия. За съжаление, това струва много милиарди. И понеже сме бедни и ги нямаме, някои хора ще платят с живота си.

- Говорите за ирационално поведение на политиците в съвременния свят. В какво се проявява това например във Франция или друга напреднала страна, а също така у нас?

- Хората вече не разбират света, който сами създадоха. Емоционално ние не се различаваме съществено от нашите неандерталски прадеди. Но ако някоя еволюционно закрепена емоция е помогнала да оцелеем в битката примерно със саблезъбите, тя може да се окаже фатална в съвременния свят. А и политиците често поставят егото си над разума. Пример е войната в Афганистан. Тази война може да се спечели, само ако се унищожи населението с ядрено оръжие - това е мисъл на съветски военен стратег от преди само 25 години. Три империи не са успели да завладеят Афганистан - римската, английската и съветската. Няма да успее и американската. Това е ясно за всички, дори за политиците. Но те са се запънали като магарета на мост. Може би защото не те мрат по бойните полета.

- Мнозина казват, че след еди-колко си години населението на България ще е примерно 5 млн. души. Можете ли да прогнозирате, да речем, след двайсет години колко от жителите на страната ще бъдат етнически българи, колко етнически роми и т.н.

- Преживяваме най-страшната катастрофа през последните хиляда години - демографската. През робствата българският народ е оцелял благодарение на раждаемостта. Сега има тотална депопулация на българите и безконтролно размножаване на някои други етноси. Парадоксално, но решението е да се прекрати помощта за раждане и отглеждане на деца след второто дете. Раждането на деца и спирането им от образование не е и не трябва да бъде професия. Това е добре и за самия етнос. Когато помощите за американските черни гета са били съответно редуцирани, професията „самотна майка на N деца" почти изчезнала, а децата тръгнали на училище.

- Смятате, че конституцията е тотално сбъркана, привърженик сте на избирателната система от гръцки италиански тип, където партията победител получава непомерен брой депутати. Според нас обаче работата не е в законите и правилата. Бедата ни като народ май е там, че не осъзнаваме общите си интереси и не се обединяваме, за да принудим „елита" да прави онова, което е нужно на обществото.

- Конституцията има редица кусури и съдържа сбъркани процедури. Но промените са много трудни и даже неща, които са полезни за всички, не се правят. А иначе една система с форсирано мнозинство като в Гърция и Италия (на победителя се дават допълнителни мандати, за да формира силно парламентарно мнозинство и съответно правителство) може да е полезна за България, защото в трудните времена, които предстоят, една лигава и импотентна коалиция може да е пагубна. А иначе през последните 1-2 години се виждат наченки на гражданско общество. Групите за защита на природата спряха някои от строителните безумия, беше блокиран лобисткият закон за ГМО, стопира се идиотският проект за нефтопровод от Бургас за не знам къде си през зоните на „Натура 2000". Така че, макар

и плахо, но обществото вече се организира и си брани интересите. А и властта действа реактивно, отчита исканията на хората и това е добре. Макар че засилва впечатлението за хаос в управлението. Но по-добре хаос, отколкото праволинейно движение към ръба на пропастта, както доскоро ни водеше тройната коалиция начело с БСП.

- Хората ви познават като проницателен анализатор и духовит коментатор. А що за човек е проф. Константинов в личния си живот, в семейството, сред приятели, в почивните дни?

- Аз съм от щастливите хора, на които професията им е хоби - такива са впрочем всички математици. Отдавна съм разбрал, че парите имат смисъл само до размера, който осигурява нормално и без разточителства съществуване. А толкова пари всеки трудолюбив и интелигентен (това съвсем не значи високо образован) човек може да спечели, без да се заробва и като се забавлява в достатъчна степен. От повече пари не просто няма нужда, многото пари са вредни и носят беда. Например нещастие може да е да се родиш богат. Някои хора не успяват да си уредят нормален живот след такъв старт.

Имам много математически книги и не се лишавам от удоволствието да ги чета. А и самият аз съм написал няколко. А иначе едно от най-големите удоволствия, които човек може да си достави у нас, е да се качи на някоя българска планина.

Имам трима прекрасни сина и внучка - те са най-големият ми успех в живота. България е чудесна страна, с все още не дотам съсипана природа. И добре, че дойде кризата, за да спре бетонното безумие по бреговете и планините на страната ни. Тя утрепа и остатъчните социалистически пушливци като чудовището „Кремиковци", съсипало живота на хиляди столичани. Като ми заговорят за прелестите на социализма, давам два примера: Чернобил и „Кремиковци". Макар че напоследък катастрофата в Мексиканския залив взе да придобива чернобилски размери, а тя няма как да е социалистическо творение. Но, дай Боже, тази катастрофа да ни вкара малко ум в главите. Да разберем, че нефтът и газът са на привършване и да преминем от икономиката на голямото плюскане към едно пестеливо и хармонично съществуване. Не че ще стане, за съжаление. Но пък е приятно да помечтаем.

Поетесата посвещава 35 години на съпруга си Дамян Дамянов

Това е едно от най-хубавите стихотворения на поетесата Надежда Захариева, публикувано в стихосбирката й „Ти и аз", посветено на Дамян Дамянов. Дамата, която винаги се е държала независимо, е родена на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско. Израснала е в Сандански, а след това завършва френска филология в София и затова умело използва тайните на езика на Бодлер. Автор е на 16 стихосбирки и три романа.

ТИ И АЗ

Ти си влюбен в смъртта, аз -

безкрайно В живота. Ти я викаш: Ела!, аз му шепна: Не бягай!... Като впряг през света, все разнооборотен, скърцащ със колела, с тебе движим се някак.

Впряг потеглил напред.

Де в несговор, де в сговор. Де в галоп, де едвам, Де безгрижен, де грижен.

В недобре и добре сбира мед и отрова, но - с товар, без товар,

весел, тъжен - се движи.

Колко впряга край нас здрави, прави и бързи по нагорния път се разпрегнаха, Боже! А пък нашият - на, уж нестроен и скърцащ, нито камък, ни прът да го спрат е възможно.

Завист - алчен порой, злоба - яма без изход, мъжки бяс, тъмен глад на жени-самки хищни завъртяват хоро все по-близко и близко, но заплитат се с яд в своите собствени нишки.

Е, какво пък, така си е било отвеки. Разнолик е света и човекът - некротък. Но ръка за ръка ще вървим с теб полека аз със теб - към смъртта, ти със мен - през живота.

Шегува се, че ако държавата беше приела такъв закон, тя ще има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си Дамян Дамянов. Майка е на 3 деца - двама синове и една дъщеря. За съжаление, най-големият от тях, Петър, си отиде на 41 години от инфаркт. В годините на социализма масовата публика познава Захариева просто като съпругата на поета Дамян Дамянов. Тя самата с лекота приема това. Надя

ражда три деца на гениалния поет

- Петър, Явор и Райна. По времето, когато талантливият й

съпруг бе Жив, тя упорито се пазеше от публичността и дискретно поставяше някаква преграда върху Живота си с него. Никога не показва ревността си и в това поведение има нещо йезуитско - за да не ласкае самолюбието му и да не вдига самочувствието му. Естествено, че не и било приятно да вшкда как мъжът ти въздиша по друга. Още повече че тя винаги е била

вярна като Пенелопа

Това за пореден път показва парадоксалността на Живота. Всеки, който ги помни като двойка, вероятно си е мислел, че потенциалният грешник е тя.

В годините, когато в родината бързо си проби път чалгата, Надежда Захариева се ориентира правилно. И започна да пише стихове за най-известните поп фолкпевци -Теодора, Кати, Райко Кирилов, Илия Луков. Може би по-слабо известен е фактът, че Надежда е автор и на много други любими на българи-

на песни, като „Може би" на група „Сигнал" и „Любовта е" на Хайгашод Агасян.

„Българинът, като му е казано, че чалгата е просташко нещо, той отказва да види хубавото в нея. Рапът я надмина по вулгарност", твърди тя.

През 2003 година поетесата реши да се пробва и в политиката, и на 57 години се присъедини към ДПС. Възгледите си обяснява просто:

Мразя етикетите,

предубежденията

и предразсъдъците, и забелязвам колко много са те на тема партия ДПС".

Политическата й кариера я изстреля до високите етажи на изпълнителната власт. Тя стана един от заместниците на Стефан Данаилов в Министерство на културата. Но Жена като нея, която вечно търси, със сигурност вече си е намислила следващо ярко поприще.

Преди месец-два ни напусна завинаги голямата българска журналистка Соня Бакиш. Искам да разкажа за една моя среща с нея.

24 май е. Най-хубавият български празник. Вървя по столичната улица "Велико Търново" с Велислава Дърева. Въодушевени сме от празника и двамата припяваме "Върви, народе възроде.ни". Отиваме на гости у Соня Бакиш. Тя ни отваря достолепна, горда и делова - такава, каквато остана до последно. Настанява ни в кабинета на съпруга си Станко Тодоров. Бюрото е претрупано с книги, тетрадки и книжа - сякаш чака да се върне. "Защо в кабинета?", учудено пита Велислава. Досещам се веднага защо!? Защото тъкмо в този кабинет Дърева е пребивавала и спала в дисидентските дни около 10 ноември 1989 година. Всичко е същото, непроменено - диванът, бюрото, книгите и библиотеката. Само времето е друго. Етиката на политиците се е изпарила. Демокрацията отдавна е вгорчила живота на много хора, които я наричаха "майка свобода", а тя се оказа по-зла от мащеха.

Двете журналистки обръщат разговора на политика. Аз правя кафе и сервирам. Повече говори Велислава, Соня слуша. Сигурно и тя е огорчена, мисля си аз. Самата тя е дисидент, но не парадира с това.

"През 1989 г. ми звънна един човек и каза: "Другарко Бакиш, обаждам ви се от студия "Екран", направили сме филм за обгазяването на Русе, бихте ли го видели?", потъва в спомените си Соня. Отговорила: "Защо не". Веднага след прожекцията на филма се учредява Русенският комитет. Непозната жена от публиката издига името и за член на комитета. Соня не се смущава, не казва нито "да", нито "не". Мълчанието е съгласие.

След броени дни следват обяснения в ЦК на БКП, при Милко Балев и Чудомир Александров. "Когато ме извикаха да дам обяснение, не само че не се смутих, напротив, това повиши самочувствието ми", казва Соня. После историята е позната на мнозина българи. Изключват Соня Бакиш от партията, съпругът Станко Тодоров подава оставка като член на Политбюро и председател на Народното събрание - жест на солидарност с поведението на жена си.

Девическият манастир „Въведение на Пресвета Богородица" в Сопот е възникнал през XVII век до малък градски параклис. Основан като градски метох на Сопотския мъжки манастир „Св. Спас", той през всички векове на османското иго е бил стожер на вярата, книжовността и революционния плам на сопотчани.

Параклисът, превърнат в съборен храм на метоха, е запазен, макар и с доста преустройства, последните от които датират от края на миналия век. Той представлява еднокорабна постройка без абсида (източна полукръгла част на храма - бел. ред.). Светата трапеза е прилепена направо към източния зид. Няма никакви ниши. Параклисът е бил зографисан вероятно през XVII век. По-късно обаче

фреските били замазани.

Съхранен е и апостолският ред от иконостаса, изписан върху общ фриз, с наивистка дърворезба около отделните изображения.

Втората по „възраст" сграда в метоха, която е и най-интересната постройка в архитектурно отношение, е жилищното крило, дигнато в 1664-1665 година. Това е двуетажна сграда с отлични пропорции и функционалност на разпределението. В приземието й се намира хранителният блок, чиято трапезария е с абсида. Всяка от монашеските килии, разположени по двойки и на двата етажа, има собствено кухненско помещение, т.нар. „ашевия". Галерията и чардакът на втория етаж са просторни с няколко кьошка, които са били работилници. Архитектурният детайл, предимно дърводелска и резбарска изработка, е много артистичен. Върху живописния фон на тези чардаци и високия каменен зид се вият ластарите на една тристагодишна лоза, за която се твърди, че е най-старата в Европа.

През 1832 година в двора на метоха между фурната и хранителния блок била изградена каменна чешма, украсена с вградени колонки, пластични ниши и увенчана с елегантен кобиличен фронтон. форма и орнамент, точни пропорции, чист детайл - всичко при нея е в съзвучие с емоционалния заряд на възрожденското художество.

Пак през XIX век пред метоха е бил оформен и трети двор, в който била построена голямата енорийска църква „Св. св. Апостоли Петър и Павел", а по-късно клисарница и голямо класно училище.

Църквата „Св. св. Апостоли Петър и Павел" е голяма трикорабна псевдобазилика с живописна вълнообразна емпория, обграждаща наоса от трите страни. Откритата нартика, вмъкната под нея от запад, е свързана с пространството на двора чрез добре пропорционирана аркада. Каменоделската изработка на градежните квадри и архитектурно-склупторните детайли е много прецизна. Фасадните плоскости са пластично разчленени с двустъпални слепи аркади. Западният фронтон повтаря вълнообразно ритъма над тях в една игрива линия с неповторимо въздействие. Тази църква, която е била построена през 1846 година от големия брациговски първомайстор Никола Христов Троянов (1775-1862), е една от най-големите и най-красиви църковни сгради по българските земи. За съжаление по време на опожаряването на града през 1877 година дърводелските елементи, иконостасът и мебелите са изгорели.

Но още през 1879 година са били възстановени със средства, получени от Русия. В църквата днес има скромен иконостас с два реда икони - царски ред (долу) и апостолски ред (горе). По стените има следи от късна примитивна живопис. Всичко това е създадено след големите разрушения по време на Освободителната война. В църквата отделно се пазят няколко ценни икони, сред които е Храмовата икона от 1823 година.

Голямата известност на Сопотския девически метох се дължи на Иван Вазов, който в романа си „Под игото" разкрива прекрасните образи на и гуменката хаджи Ровоама и нейната послушница Рада Гос-пожина, дала живота си за свободата на България. Зад тези литературни героини обаче се крият реални образи и събития. Край източния зид на съборната черква и днес се намира гробът на

монахинята христина, която не само укривала в метоха апостола Васил Левски,

но и дейно участвала в организирането на съзаклятието. В страшните дни на 1877 година тя заплатила за своя патриотизъм с живота си. Турците подпалили метоха, но за щастие пожарът не успял да погълне много от сградите. Изгорели само северните части от застройката на монашеския двор, които в днешния си вид датират главно от края на XIX и началото на XX век.

Авторът на „Строители на съвременна България" се оженил за първата ни експресионистка Бистра Винарова.

Наскоро на 83-годишна Възраст почина Траян Радев, синът на автора на "Строители на съвременна България" Симеон Радев. Целия си живот той посвещава на делото на своя баща - прочутия историк, общественик и дипломат. Настоящият разказ е за съпругата на Симеон Радев, една от първите български художнички - Бистра Винарова.

Експресионистката наследява хубостта на своята майка, изисканата столична дама Елиза Винарова. Достолепната госпожа не само украсява приемите и светските събирания, но блести с пъргав ум и начетеност. Впечатлен от красотата й, нежененият все още княз Фердинанд я кани на няколко пъти в двореца.

Но непрекъснато среща категоричния й отказ.

Любовните трепети на Фердинанд не остават незабелязани за изисканата столична публика. По това време Елиза вече е омъжена за генерал Върбан Винаров. френският граф Робер дьо Бурболон отбелязва в дневника си, че между княза и генерала съществува взаимно уважение, затова Фердинанд отминава със съжаление прелестната госпожа Винарова.

Много по-късно Бистра, дъщерята на Елиза, се омъжва за големия наш дипломат и историограф Симеон Радев (1879-1967). Момичето приема не само хубостта, но и природната култура на майка си. В нейните крака падат едни от най-известните интелектуалци от началото на миналия век.
Бистра Винарова (1890-1977) е първата българска художничка експресионистка. Изложбите й в Германия, Швейцария, Австрия, Италия, франция, Англия и Америка се посрещат много добре. Началните си стъпки в рисуването младата жена прави в ателието на Елисавета Консулова-Вазова, снаха на Иван Вазов. През 1911 г. Бистра заминава за Дрезден, по-късно за Мюнхен, Виена и Берлин, където учи живопис. Мюнхенският й професор Ханс Хофман, който преподава история и теория на изкуството и в САЩ, насърчава дарбата й да се изявява еднакво добре както в портрета, така и в голото тяло.

Красивата българка прави силно впечатление в чужбина не само с картините си Бистра е едва 23-годишна, когато в нея се влюбва жененият и доста по-възрастен германски скулптор проф. Георг Колбе.

Отношенията им са белязани с много страст и нежност, но проф. Колбе вижда в българката не само жената, но и художничката. До нас е достигнал следният любопитен случай. Професорът вика Бистра в ателието си, за да й покаже творбата на своя живот - внушителната скулптура „Адам". Младата жена за миг смръщва вежди и казва, че на едната ръка от лакътя надолу липсва тръпката. Реакцията на Колбе е светкавична - грабва работния си чук и долната част на ръката пада. Бистра закрива очите си, но професорът я успокоява, че има същото разбиране за статуята. След време тя става едно от най-известните произведения на Колбе.

И друг прочут интелектуалец, Райнер Мария Рилке също е поразен от чара на Бистра Винарова. Той забелязва българката на откриването на изложба във Виена, но не успява да я заговори. Веднъж двамата се сблъскват случайно в една галерия. Рилке смята това за знак от съдбата, използва момента и казва: „Щом се срещаме, значи, че необходимостта ни свързва". Рилке, който по това време е секретар на именития скулптор Огюст Роден, посвещава на Бистра нежни стихове. Любовта му обаче остава платоническа, което се подразбира и от многото писма, запазени в семейния архив на художничката.

Гръцкият писател Никос Казандзакис също не успява да устои на силното излъчване на хубавата жена. Те се запознават по време на откриването на нейна графична серия във Виена. Двамата се сприятеляват, но писателят страда от липсата на взаимност в срещите им.

Още през 1910 година Бистра среща любовта на своя живот - историографът, дипломатът и общественикът Симеон Радев. Двамата се виждат в дома на нейните родители. По това време Радев завършва събирането на документи за написването на своите „Строители на съвременна България" (първият том излиза през 1910 г., а вторият - през 1911 г.). Той иска да интервюира вдовицата на генерал Винаров - Елиза, за съпруга й и за някои близки до тяхното семейство исторически личности. Тогава Радев се запознава със синовете на г-жа Винарова, но е впечатлен и от дъщеря й Бистра.

След 13 години двамата се срещат отново, само че във Виена. Там Бистра следва живопис, а Симеон е утвърден дипломат. През 1922 г. те се сгодяват във Виена, а на следващата година се женят в Цариград.

Младоженците имат романтично желание - да живеят в Италия и всеки от тях да се отдаде на любимото си занимание. Симеон - да пише, а Бистра да рисува. Под влияние на обществения натиск, Радев продължава дипломатическата си кариера.

В изисканите салони на Виена, Вашингтон и Лондон започват да говорят за прочутата двойка.
Осем години те живеят в САЩ, където Симеон Радев е посланик. До приятелство с известното семейство се домогват политици, учени, артисти, журналисти.

Бистра е перлата на дипломатическите среди зад океана. На един прием, даван от нашето посолство, тя за изумление на присъстващите се явява в тоалет стил „Втора френска империя". С роклята с кринолин българката блести сред традиционните дрехи на другите дами и събира възхитените погледи на кавалерите.

През 1940 година Радеви се връщат в София. Съпругът е отзован от правителството на Георги Кьосеива-нов. Така е прекъсната дипломатическата му кариера. В софийски хотел, още преди семейството да намери квартира, Бистра рисува портрета на своя мъж - единствената и неповторима любов на нейния живот. Съвременниците им разказват, че между двамата съпрузи съществува телепатична връзка. Когато през януари 1944 г. над София прелитат големите англо-американски бомбандирова-чи, Радеви са поканени да се приютят във вилата на една от дъщерите на генерал Рачо Петров - Мими. Веднъж Симеон слиза до София, за да свърши някаква своя работа. След час във въздуха се разнася мощен тътен. Тогава Бистра разбира, че София е отново подложена на бомбардировки. Художничката се свива в един ъгъл на къщата и започва нервно да пуши. След малко тя се обръща към познатите си и им казва: "Чух го! Той е жив и скоро ще си дойде!" Всички мислят, че Бистра бълнува от вълнение. За да подиша свеж въздух, й помагат да седне на една пейка в двора. В този момент в далечината съзират фигурата на Симеон Радев, който тича към вилата с думите: „Чу ли ме, защото аз те чух!"

До края на съвместния им живот техните близки са свидетели как в критични моменти двамата поддържат телепатична връзка помежду си. Това, разбира се, става, тъй като техният брак е изграден върху голямата им привързаност и общите им духовни интереси.

Бистра Винарова живее десет години след смъртта на съпруга си. Винаги привечер тя сядала срещу портрета на Симеон Радев, до който стоели томовете „Строители на съвременна България" и спокойно очаквала да чуе тихите стъпки на своя мъж.

Синът на Бистра и Симеон -Траян Радев, е историк. Автор е на няколко мемоарни книги, които разкриват доста лица и случки, свързани с написването на „Строители на съвременна България", том 1 и том 2.

След 1944 г. големият наш дипломат е принуден да пише всеки ден по определен брой страници от третия том под натиска на новата власт. Радев тихо се затваря в себе си...