Проф. д-р Георги Бакалов е роден на 15 май 1943 година в Неврокоп. През 1963 година завършва в Черепиш Софийската духовна семинария, а след това - СУ „Св, Климент Охридски", специалност „История и философия".
От 1995 г. е професор по византийска история. От 1993 г. до 1999 г. е декан на Историческия факултет на СУ.
- Проф. Бакалов, кой е най-ценният документ, който се съхранява в държавния архив?
- В момента получаваме един много важен исторически масив от архиви, които са били съхранявани в Министерството на вътрешните работи. Това са документи от 1 януари 1923 година до 9 септември 1944 година. Част от тях са били съхранявани в тогавашното Главно управление на архивите, но след това, по нареждане на ЦК на БКП, са били изтеглени в МВР. Сега се връщат обратно.
Архивите след Девети септември 1944 година, които се отнасят до специалните служби, са на съхранение в комисията по досиетата. При комплектуването във вътрешното министерство принципът на хронологията, а по-скоро темата, която ги е интересувала. Така че ни предстои след януари 2012 година, след като прегледаме описите, да видим по-интересните теми, които не са били публикувани. Това, което най-вече интересува нашата общественост, са драматичните събития от 1923 година, атентатът в църквата "Св. Неделя" през 1925 година, силите, замесени в тези случаи, последиците от тях и т.н. Има интерес и към Втората световна война, когато се наблюдава силно оптимизиране на левите сили в България. От този момент насетне архивите стават особено интересни, тъй като значителна част от партийните функционери тогава стават след това държавни ръководители в периода на комунистическа България. Интересно е да се проследи съдбата на някои от тях, която невинаги е еднозначна преди и след 9 септември 1944 година. Има все още непубликувани и неизвестни на широката общественост документи от периода 1944-1956 година.
- А какво очаквате да получите скоро от други държави? От Русия например?
- Огромната част от тези документи са отнети по времето на окупационния режим на Съветската армия в България и ние не знаем техния брой. Това са документи от отделение „А" на Държавна сигурност, на полицията, на военното министерство, на Министерския съвет, на Генералния щаб, и на всички, независимо какви по характер, германски учреждения у нас - разузнавателни, военни, стопански, всякакви. Тези архиви са иззети.
Но трудността за получаването им е, че според съветските закони тогава те се смятат за трофейни архиви тъй като България е съюзник на Третия райх и всичко, принадлежащо на победената страна, може да бъде придобито от победителя.
В този смисъл аз не очаквам пълно приемане на архиви от Русия, но все пак онази историческа част, която ни интересува, се надявам да получим. Друго място, където почти не е стъпвал български крак, е архивът на Вселенската патриаршия в Константинопол. Досега двама-трима българи са влизали за кратко. Не са имали поглед върху цялата документация.
Имаме благосклонното становище на Вселенския патриарх, който в среща с министър Божидар Димитров обеща, че ще предостави тази възможност. А такава нямат дори гръцките изследователи.
Преговаряме вече седем месеца. Но се надявам да ни допуснат в крайна сметка. По-лесно е да осъществим по-динамичен контакт с турските архиви. Това интересува огромната маса от бежанци, чиито крепостни нотариални актове са главно в Турция. Това, което е при нас, са по-скоро домакински тетрадки, които описват имоти, но по данни на самите притежатели, а те нямат юридическа стойност.
- Каква според вас трябва да е съдбата на БАН и университетите?
- 40 години от моя служебен път са свързани със Софийския университет и академията и много добре знам, че там се реформи.
Да изходим само от числата - не може да има 59 института, 51 университета - това са над 100 специализирани научни учебни заведения за една страна със 7 млн. население!
Отделни депутати и партийни ръководители с наместнически настроения искаха да повдигнат нивото на регионите си и откриваха университет. Това беше в ущърб на образованието. Но БАН не може да се закрие, това би било една голяма глупост. Има институти, които ги няма никъде другаде. Те трябва да останат.
- Но в същото време се одобри предложение за университет в Перник?
- Ако имаше независима атестационна комисия, която дава
правото да се открие висше училище, след като има библиотека, компютърно обзавеждане, кампуси и най-вече един подбран, квалифициран преподавателски екип, не от приходящи, които се движат из цялата страна и преподават
едни и същи неща положението щеше да е друго. Ако се подходи по този начин, не само няма да се отварят нови, но ще се затворят и много от старите висши учебни заведения. Но у нас винаги има компромиси, уговорки, някой казва "ама вижте какъв е регионът, етнически е разнообразен, тук трябва да има университет, който да поддържа българщината...".
- Каква е вашата оценка като историк - дали у нас е имало по-тежка криза от сегашната, или твърденията са пресилени?
- Във всички 132 години от Освобождението насам, от европейска гледна точка, ние сме в перманентна криза. Може би има между 1902 и 1912 г. един добър период с развитие на стопанството и на икономиката. Другият е между 1934 и 1939 г. През останалото време - тежки години след Освобождението, катастрофа от Междусъюзническата и Първата световна война, световната криза, която застига и нас, след това идва Втората световна война. Последиците са жертви, бомбардировки, разбита икономика.
След 1944 г. започва насилствено коопериране и обедняване на хората. Изчезват селата и се появяват селогради, които бяха модел на социалистическата урбанизация. Няма период, в който да не сме в криза. През 1956 г. Германия беше заличила следите от войната. Точно 9-10 години след войната!